Ванга | Биография

Ванга: пророчества, бъдеще, врачка, пророчица, предсказва, гадателка, рупите, петрич, гледачка, родена, рожденна, дата, струмица, вангелия, пандева, гущерова, панде, сурчев, baba, vanga, 2012, gadaene

Ванга българската пророчица
Снимка на пророчицата Ванга


Снимки на Баба Ванга от Рупите


Ванга е родена на 31 януари 1911 година в град Струмица, Югославия, в семейството на дребни земеделци. От баща си наследява физическата издръжливост, чувството за справедливост и любов към онеправданите, а от майка си - веселия характер, отношението към ред и чистота, издигнати от нея в култ.

Родила се е два месеца преждевременно, била доста хилава, със залепени за главата уши и залепени пръстчета на ръцете и краката. Никой не знаел тогава дали това дете ще оживее, затова го сложили близо до печката, увито във волско шкембе и непрана вълна, та дано дочака деветия си месец. Една нощ през месец март бебето силно изплакало и вещите „баби” казали на разтревожената майка, че всъщност бебето сега се е родило. И понеже в Струмишкия край имало обичай да не се дава име на дете, за което не се знае дали ще живее, на другия ден, пак според обичая, бабата на детето излязла на улицата и казала на първата жена да каже едно име за новородено момиченце. Жената казала Андромаха. По онова време в Струмица много жени носели гръцки имена, но на бабата то не се харесало и тя попитала за име втора жена, която сложила на новороденото името Вангелия - носителка на блага вест (от тук идва Ванга). Това име е също гръцко, но в този край то е толкова популярно, че бабата го приела съвсем като „тяхно” и го одобрила.

Бащата Панде Сурчев бил още младеж, когато станал четник и тръгнал да се бори против турското робство. Заловен от турците, бил изпратен с доживотна присъда в турския затвор „Йеди куле” и жестоко инквизиран, без надежда за спасение излязъл оттам през 1908 г., когато „младотурците” обявили Турция за конституционна монархия и новото правителство освободило затворниците. Върнал се у дома, разбрал, че четите не са разтурени, и отново се включил в борбата. Малко след това те се разформировали и всички се върнали по родните си места.

Панде се върнал в родното си Ново село, но вкъщи не заварил никого.
Родителите му били починали, а брат му се бил запилял някъде по другите села. Дни наред се въртял безцелно и се чудел с какво да се залови. Тогава разбрал, че общината в град Струмица дава изоставени турски къщи и земя на преселници, и решил да отиде и да живее там.

Дали му стара къща накрай града. Почти всички къщи били стари и паянтови и махалата повече приличала на село, отколкото на част от града. Уличките били тесни, кални, мръсни и вечер тъмни като в рог. Дворчетата били малки, оградени с тръни или жив плет, по които се разхождал добитък, който вечер затваряли в долните катове на къщите или стопаните живеели редом с него. Те всички били дошли от околните села да търсят препитание в града и били предимно земеделци или дребни занаятчии и търговци. Колоритът на махалата, която всички наричали Светико, защото била скупчена около църквата „Свети Петнадесет мъченици”, се допълвал от няколко шумни семейства цигани и от семейството на един ходжа, който не пожелал да се изсели в Турция и всички го наричали „Гюлбаба”, защото имал най-красивата розова градина в цялата околност. Новият заселник заживял с новите си съседи в мир и разбирателство. Взел малко земя и започнал да я обработва. Отначало сам. После срещнал дребната като момиченце, пъргава и весела мома Параскева и си я харесал за невеста.

Вангелия, нека вече за по-кратко я наричаме Ванга, била едва на 3 години, когато при раждането на второто дете майка й починала. Една година след това - 1915, след като била обявена Първата световна война - бащата бил мобилизиран и заминал да воюва в редовете на българската армия (Първата световна война е обявена през 1914 г., но мъжете от Струмишкия край са мобилизирани и се включили във войната през 1915 г.). Ванга останала при съседката Асаница - много добра и състрадателна туркиня. Близо три години от бащата не. дошло никакво известие и съседите решили, че Ванга е останала „кръгло сираче”, когато един ден бащата, отслабнал до неузнаваемост, се върнал жив и здрав.

Заживели отново с Ванга в старата къща, но това не се оказало толкова лесно за бащата. Ванга, вече 7-годишна, била слабо, синеоко и русокосо, но много буйно и своенравно дете. Личало си, че й липсва майчина ласка и строгост.

През това време, в края на войната, в Струмица се установила сръбска власт и новите местни управници въвели строги порядки и различни ограничения. Не били обаче малко онези струмчани, които не разбирали въпросните разпоредби и заживели в страх и безпокойство. С голямо безпокойство живял и Панде, искрено се чудел какъв ли ще е животът на Ванга, когато порасне.

А тя била жива, весела, общителна и децата с голямо удоволствие идвали да играят в техния двор. Любимата й игра била да накара децата да легнат на двора - те били нейните „пациенти”, а тя била докторът и ги лекувала. Късала разни треви и ги налагала с тях по корема. После ги карала да преметат чисто двора - не можела да търпи да е мръсно - и сядала в средата на една рогозка. Децата я заобикаляли, а тя им разказвала безкрайни, измислени от нея истории.
След години, когато бил в настроение, бащата разказвал на другите си деца весели истории от тогавашното Вангино домакинстване и всички се смеели до сълзи.

Ванга много обичала да слага всеки предмет на сигурно място. Един ден бащата решил да отиде за риба и помолил съседа си да почака само за секунда, за да си вземе въдиците. Търсил, търсил из къщи, но от тях нямало и следа. Ванга наблюдавала с удоволствие цялата суетня и чак след време попитала баща си какво търси, а после му казала, че въдиците са забодени на шапката му. По същия начин той си търсил и цървулите и въпреки че дълго време обикалял около обърнатия казан, не се сетил, че те са отдолу.

Смятайки, че няма да може да се справи сам и с детето, и с домакинстването, Панде решил да се ожени повторно. Нямал големи изгледи за успех, защото бил беден, вдовец и с дете, но бързо си намерил стопанка. Танка Георгиева била една от най-красивите моми в града, която си заплитала дългите плитки покачена на стол. Тя била годеница на български офицер, но събитията осуетили предстоящата женитба и за да не бъде посрамена, родителите й набързо и тихомълком я оженили за Панде. Макар и нещастна от този неочакван обрат на събитията, Танка срещнала в лицето на съпруга си добър и работлив човек, а той в нея грижлива стопанка и грижовна майка за детето си.

Занизали се дни на благополучие и разбирателство. Панде бил добър земеделец и грижлив стопанин, затова Лека-полека земята му започнала да нараства и достигнала 100 декара. Даже наемал ратаи през по-усилната полска работа и хората започнали да се обръщат към него с почтителното „чорбаджи Панде”. Но това благополучие било краткотрайно. „Най-усърдните” привърженици на новата власт не могли да простят на Панде миналото му. Един ден го арестували и повели. После му взели цялата земя. Било през усилното жътвено време, когато хората прибирали хляба от полето. От благополучие семейството изпаднало в крайна мизерия и тя го съпътствала дълги години.

Когато бащата се прибрал от участъка пребит и измъчен, станало ясно, че трябва да се цани някъде ратай, за да може да прехранва семейството си, което се било увеличило. През 1922 година Танка родила момче, което нарекли Васил. Бащата станал овчар в село Босилово, а после в село Дабиля. Овчар, ратай и последен бедняк останал до края на живота си.

Вкъщи останала жена му с двете деца - Ванга и Васил - и Ванга много вещо й помагала в домакинстването. Тя била вече 11-годишна. Бавейки братчето си, измисляла такива игри, че да си играе и тя. Само че от около половин година време си измислила игра, която обезпокоила родителите й. Отвън на улицата пред къщата или на някое по-далечно място в двора поставяла някакъв съд или предмет, после се връщала до къщата, затваряла очи и започвала като сляпа с опипване да се движи и да търси предмета. Упорито, отново и отново си играела така на „сляпа” и заплахите и забраните на близките не можели да я спрат.

През 1923 година семейството се преместило в Ново село при брата на Панде - Костадин. Той бил станал заможен, оженил се, но нямал деца и като разбрал в какво тежко положение е изпаднало братовото му семейство, решил да ги повика при себе си, за да гледат заедно добитъка и за да не гладуват в Струмица. Като най-голяма, вече 12-годишна, Ванга имала задължение всеки ден да ходи с магарето до кошарите извън селото и в два гюма да донася млякото. В един летен ден тя се връщала към селото с две свои братовчедки и трите момичета решили да се отбият до Ханската чешма, която се намирала в полето, но била наблизо до пътя. И как станало, никой не разбрал...

Изведнъж се извила страшна буря. Небето притъмняло и, задухал ужасяващ вятър, който чупел клоните на дърветата, изтръгвал младите фиданки и заедно с буци пръст ги запращал далече в полето. Вдигнал се огромен прашен стълб до небето. Прах, буци пръст, клони и листа се смесвали в невъобразима вихрушка, която смразила онемелите от ужас момичета и повалила двете братовчедки близо до чешмата, а Ванга изблъскала на около два километра навътре в полето, чак в местността Търнака. Колко време е продължила тази буря? Никой вече не си спомня. Но когато потърсили Ванга, едва я открили в една нива, затрупана с пръст, камъни и клони. Била като обезумяла от страх, но много по-страшна била жестоката болка, която прорязвала напрашените й очи и тя изобщо не можела да ги отвори. Когато я отвели вкъщи, всички се мъчели да облекчат мъките й, плискали я с вода, промивали очите й с отвара от билки, но нищо не помагало. Обърнали се към разни баячки и знахарки, давали й „баяни и светени води”, правили й компреси, мазали я с мехлеми, но и те не донесли облекчение. Само до вечерта очите й се напълнили с кръв, а по-късно заедно с ирисите побелели. Отчаяният баща решил веднага да се върнат в Струмица и да потърсят лекар. Всъщност в Ново село те стояли много малко, около три месеца, не били кой знае колко добре и като че ли били дошли само за да заболеят очите на Ванга.

В махалата бързо се разчуло за нейното нещастие и през целия ден идвали съседки, които препоръчвали разни билки и мехлеми, разказвали какви ли не случки за излекувани с тези билки, но всъщност го правели само от съчувствие, защото никой не знаел ефикасно средство за такова заболяване. Завели Ванга на лекар и той казал, че положението е сериозно, защото възпалението се увеличава и трябва да се направи спешна операция, за да се спасят очите. Но трябвало да намерят много пари.

За кратко време направили в Скопие две операции - за едната бащата намерил пари, а другата я направили по бедност, безплатно, но и двете били неуспешни. Спуснало се „перде” на очите й. Препоръчали на бащата трета операция в Белград и той се съгласил. Определили датата и казали, че за тази операция трябва да платят 5000 динара (около 500 лв.), доста голяма сума за тогавашното време. Бащата бил съкрушен, защото не знаел откъде и как да осигури тези пари. Той бил много беден, а и съседите не били по-заможни от него и затова никой не можел да му даде необходимата сума. Тогава помолил бившата си тъща да му помогне. Тя била заявила, че една от нивите ще завещае на внучката си Ванга. Панде поискал от нея да продаде тази обещана нива и да осигури парите за операцията. Но след смъртта на дъщеря си - Вангината майка - отношенията между тъща и зет силно се били влошили и бабата отказала категорично да помогне.

Тогава бащата започнал да продава, но какво можел да вземе от оскъдната покъщнина. Продал шевната машина, останала от първата му жена, продал и единствената овца, която гледали вкъщи, и повече нямало какво да се продава. Намерил отнякъде и още малко пари и едвам събрал половината сума, а датата наближавала.

Ден преди операцията изпратили Ванга за Белград с един съсед, който бил по-заможен и отивал при сина си на гости. Въпреки че много искал в този тежък момент да бъде до Ванга, бащата не заминал, за да не харчи за път от недостатъчната и без това сума. Когато съседът, казвал се Панде Пайвански, спретнат и добре облечен господин, завел Ванга в болницата, изглеждало като че ли богат роднина води бедната си родственица и час по-скоро иска да се отърве от нея. С такова впечатление останал и лекарят, който на другия ден трябвало да извърши операцията. Като видял колко пари му дава придружителят, се ядосал заради неговото скъперничество, повикал вечерта Ванга в лекарската стая и й казал: „Девойко, утре ще те оперирам, но парите, които е изпратил баща ти, са наполовина, затова ще ти направя „половин” операция. Като ми донесете нужната сума ще те оперирам както трябва!” Мисля си, че тези думи са били само моментен изблик на гняв.

Когато се завърнала вкъщи, Ванга виждала, макар и съвсем слабо. Лекарят й казал, че има нужда от силна храна, чистота и спокойствие, за да се възстанови. Разбира се, тези съвети останали само като пожелание, защото животът на семейството си течал както преди в оскъдица и мизерия. През 1924 година се родило и друго дете - момче, което нарекли Томе - и беднякът Панде тръгнал отново да работи като ратай по селата, за да изхранва някак си петчленното си семейство. Жена му, доколкото й позволявали силите, работела на полето, а Ванга наглеждала двете си братчета и домакинствала. Лошите условия за живот скоро си казали тежката дума. Отново се спуснало „перде”, за нова операция и дума не можело да става и след малко време тя напълно ослепяла. Този път завинаги.

Отчаянието било пълно. По цели нощи Ванга плачела и молела Бога да стане някакво чудо и тя отново да прогледне, но чудото все не идвало. Изминали месеци и тя не можела да се примири, че е в тежест на семейството и с нищо не може да помага, но стояла безпомощна и не знаела как да намери изход от това положение. Един ден съседи посъветвали бащата да направи постъпки в град Земун, където имало дом за слепи, и да изпрати Ванга там. Ако не друго, поне нямало да гладува, защото се говорело, че там се грижат добре за нещастните деца.

През 1925 година получили известие от дома, че ще приемат Ванга. Тя била вече 15-годишна. Когато разбрала, че ще заминава, до сутринта не мигнала от вълнение. Очаквало я неизвестно бъдеще и колко време ще остане в този дом, никой не можел да каже. Може би завинаги! При мисълта, че повече няма да се „види” със семейството си, сърцето й се свило от мъка и все я избивало на плач.

На другата сутрин Ванга се прощавала с къщата. Дребна и слаба, някак странно притихнала, тя „гледала” настъпващата пролетна утрин. Гледала, разбира се, е съвсем условно, по-точно слушала настъпващия ден. Така, слушайки, възприемала света. Зрящите и не предполагат колко звуци се преплитат около тях. Ето лекият ветрец се провира през живия плет и после погалва здравеца, мушкатото и шибоите. По младата трева пробягват котешките лапички, а слънцето се люлее на най-високия клон на сливата. После се плъзва по лицето й. Тази картина се запечатва в съзнанието и, и Ванга я запомня за цял живот.

В дома за слепи в град Земун всичко било ново и интересно. Веднага облекли новата ученичка в униформата на дома - кафява плисирана пола и блуза с моряшка яка. Обули й красиви бежови обувки. Подстригали прилично русите й коси. Ванга била смутена и много щастлива. После скришом дълго опипвала и приглаждала новите си дрехи и се чувствала като царица, защото никога дотогава не е била толкова хубаво облечена. Режимът в дома бил строг. До обяд учениците имали много сериозни занимания - учили брайловата азбука, преподавали им различни предмети, учили музика... Новата ученичка имала невероятно развит музикален слух и бързо се научила да свири на пиано. Клавишите сякаш не издавали звуци, а й разказвали за дома - за зелените струмишки поля, за синьото небе над Ново село, за двора с пъстрите шибои и здравец, за веселия ромон на река Тракайна, за детството, за близките, за светлината... Колко жалко, че нямали урок по музика по цял ден.

После започвали практическите занимания. Учели момичетата да домакинстват - да плетат, да готвят, да чистят, да подреждат. Практически това не е много сложна работа, но ако човек има очи. Тук слепите момичета трябвало да се научат да „виждат с ръце” - да придобият чувствителни и гъвкави пръсти. Ванга усвоявала всичко с лекота и нямало преподавател, който да не е доволен от нея.

Неусетно се изнизали три години. Ванга станала осемнадесетгодишна девойка, имала много спретнат вид и от слабото й лице се излъчвало спокойствие и удовлетвореност. От известно време и някаква вътрешна радост я озарявала. Тук сред възпитаниците на дома имало един младеж - Димитър от село Гяото, Гевгелийско - и Ванга усещала, че щом чуе гласа му, сърцето й тревожно и радостно трепвало и цялото й лице се обливало в топлина. Младежът също търсел нейния глас и двамата били неземно щастливи, когато били заедно. Един ден той й признал, че я обича, и й предложил да се оженят. Родителите му били богати и нямали нищо против да ги гледат и двамата.

По цял ден Ванга си представяла как ще изглежда като булка с дълга бяла рокля и нежен като дъх воал. Просто не стъпвала на земята от щастие. Изпратила хабер на баща си и зачакала неговата благословия. Занизали се дни на нетърпеливо очакване.
Един ден през 1928 година вместо очакваната бащина благословия за предстоящата женитба Ванга получила известие от Струмица, което я поразило до смърт. Баща й съобщавал, че тя веднага трябва да се върне у дома, за да гледа децата. През 1926 година Танка родила трето дете - момиченце, което нарекли Любка, а две години след това при раждане на четвърто дете починала.

Така Ванга се простила с първата си любов, с училището, с женитбата и с по-добрия живот. Обратният й път към дома бил - тежък и мъчителен, защото тя много добре съзнавала, че трите години, прекарани в дома за слепи в град Земун, са най-хубавите години от живота й и никога няма да се повторят. Оттук нататък животът на сляпата девойка е белязан от убийствена бедност и много мъка, но редом с това и с една безкрайна душевна сила, която ще я крепи, за да устоява на всички трудности.

Вкъщи Ванга заварила страшна мизерия. Децата, кое от кое по-малки, били мръсни и болни от недояждане. Брат й Васил бил на 6 години, Томе на 4, а най-малката, Любка, на 2. И сляпата Ванга трябвало да им бъде всичко - и майка, и стопанка на дома, и закрилница. Щом Ванга се прибрала, бащата отново тръгнал да работи по селата като ратай или овчар.

По това време станало чирпанското земетресение, което се почувствало доста осезателно и в Струмишкия край. От силния тътен старата паянтова къща се разрушила и децата на Панде останали на улицата. Няколко дни след това бащата съградил на отсрещната страна малка къщурка. Направил я от тръстикови стъбла и я измазал с кал. Тази къщичка стоеше в Струмица доскоро. Вътре имало само една стаичка и малко коридорче -„трем”. После пристроили и една малка кухничка, където съградили оджак и там на подницата пекли хляб, когато имало брашно.

Нанесли се бързо, защото нямало какво да пренасят. Но Ванга със своето чувство за ред и чистота се постарала и тук да бъде уютно. На видно място в стаята сложили шарен сандък, останал от чеиза на втората й майка, постлали пръстения под с рогозки, а в ъгъла поставили леглото, на което Ванга изплела от стари конци покривка, „за да е красиво”, и това била цялата им мебелировка. Отпред пред къщичката оградили малко дворче и по края насадили красиви цветя.

В тази къщурка Ванга и Любка живели дълги години сами, защото братчетата, макар и много малки, тръгнали по селата и работели като ратайчета или овчарчета, за да изкарват прехраната на семейството. В града и околните села бързо разбрали, че сляпата девойка може да плете бързо и хубаво и започнали да й носят по цели бохчи за плетене. После вместо пари й давали дребни неща или стари прежди. От тях Ванга оплела дрешки на децата, защото често били окъсани. За себе си не правела нищо, защото и без това не излизала от къщи. Пък и като знаели колко са бедни,. когато в махалата почине някоя жена, давали дрехите й на Ванга да ги износва.

Ванга започнала и да тъче. Научила Любка да връзва скъсаните нишки и малката сестричка до късно чувала тракането на разбоя или усещала как безспирно се движат металните игли, с които Ванга плетяла. Обичайно било Ванга да плете до много късно през нощта и безспирно да плаче от отчаяние. През деня се държала твърдо, за да не плаши Любка и да не позволява на хората да я съжаляват, но вечер давала воля на цялата си мъка и това бил единственият начин, по който облекчавала тежкото си положение.

Сутрин ставали много рано, защото според Ванга имало много работа за вършене. Тя не обичала да стои без работа и не позволявала на никого около нея да бездейства. Искала навсякъде да е чисто и спретнато. Така например понеделникът бил определен за пране, във вторник измитали навсякъде около къщата, в сряда изкърпвали дрехите. Шиела Любка. Макар и много малка, Ванга я научила да домакинства и била много взискателна към малката си сестра. Опитвала закърпеното място и ако шевът не й харесвал, го разпаряла и карала Любка да го зашие отново. Много често Любка плачела, защото дрехите за кърпене били много и не можела да излиза навън да си играе с децата, но Ванга била непреклонна. Всичко трябвало да бъде както трябва. В четвъртък месели хляб. В петък ходели извън града и накопавали червена пръст, с която измазвали цялата къщичка отвътре, а отвън я опасвали с червен цокъл, за да е по-красива. В събота ходели да събират коприва или лапад за готвене. В неделя ходели на черква, а следобед идвали жените от околните села да си приберат изплетените неща, събирали се в техния двор и съседките на приказки. Ванга била много общителна, имала силно чувство за хумор и всички обичали да разговарят с нея.

Интересен обичай има в Струмишкия край. Вечерта срещу Гергьовден момите пускали в делва „нишани”, та на другия ден по тях да разберат какъв ще им бъде късметът. Делвата обикновено поставяли във Вангиния двор под един голям стар корен - тъмночервен трендафил, който приличал на хубаво разперено дърво. Много често, може би от съжаление, че била сляпа, избирали Ванга за оракул и на другата сутрин тя изваждала от делвата нишаните и правела на всекиго предсказания. Но интересното било, че всичко, което Ванга им предричала, се сбъдвало с абсолютна точност. Всички се удивлявали на това, но на никого и през ум не му минавало, че Ванга има дарбата да предсказва. Пак на друг един празник, деня на Свети Четиридесет мъченици, момите слагали напреко на реката клонки и правели „мост”, защото вярвали, че през нощта ще сънуват как по него ще мине техният бъдещ избраник. На другия Ден обаче почти никоя от тях не можела да изненада Ванга, защото тя сама им казвала какво са сънували през нощта. Били много странни тези нейни прояви, но никой не се и мъчел да си ги обясни.
Тези празнични и весели настроения били обаче много редки. Ванга не си позволявала да се отпуска, защото мизерията ги гонела вечно по петите и тя трябвало денонощно да работи. Често, много често бивали гладни. Основната им храна била диво зеле, царевичен хляб или силно разредено кисело мляко, но много пъти оставали и без тях. Един ден съобщили на бащата, че вече няма откъде да намерят брашно. Много рядко имали пари и Ванга ги криела за някои изключително тежки дни. Бащата отишъл при един заможен селянин, свой приятел, и го помолил за малко брашно. Той му казал, че има едно чувалче, но ще му го даде срещу заплащане. Взел чувалчето бащата и веднага го проводил в Струмица по един пътуващ търговец. Радостта вкъщи била голяма. Ванга веднага омесила хляб, още неизстинал го разчупили и яли от него. Но само след около половин час и на двете сестри им прилошало, завило им се свят и започнали да повръщат. Изплашените съседи извикали бащата от съседното село веднага да се прибере вкъщи. Той, като прегледал брашното, установил, че „приятелят” му продал не брашно, а смляна трева „пиявец”, която растяла сред житата и била отровна.

На края на града, близо до река Тракайна, имали малка градина с шест черешови дръвчета. Когато черешите узреели, бащата ги продавал на минаващи търговци и когато през годината някое от децата поисквало от баща си да му купи нещо, той все обещавал: „Като продам черешите, ще ти купя!” Парите обикновено били толкова малко, че обещаното все оставало за следващата година.

Една година засадили и нива с тютюн. Трепали се от сутрин до вечер, а когато го предали на тютюневия монопол, им платили толкова малко, че парите стигнали само за една нова стомна, която бащата напълнил с боза.

През 1934 година Любка станала ученичка. Била най-добрата в учението, но най-бедната и най-окъсаната. Ванга много се радвала на нейното ученолюбие, защото, макар и за малко, тя се била докоснала до науката в дома за слепи и знаела какво богатство е да се учиш. Въпреки че вкъщи била много строга към децата и те й се подчинявали и слушали за всичко, Ванга не успяла да убеди братята си да учат. Те и нямали възможност за това, защото все били ратаи по селата, но и когато имали време, упорито отказвали да ходят на училище. По-големият, Васил, й казвал, че дори и да има време, не желае да ходи на училище.

В Струмица бил създаден клуб на есперантиста, в който се събирали почти всички бедни деца. Васил и Томе се записали и започнали редовно да го посещават. Уж да учат есперанто. Често карали сестричката си Любка да разнася някакви книги из града и да ги предава на различни хора. След време станало ясно, че това бил нелегален комунистически клуб и редом с езика младежите усилено изучавали и нелегална марксическа литература. Двамата синове на бившия четник Панде съвсем естествено намерили пътя към това училище.

Но това са по-късни събития. Годините след 1934 са белязани с нечовешка мизерия, с много унижения и мъка. Но макар и най-изтормозена, Ванга била най-твърдата и най-трезвата в семейството. Нито за миг не си позволила да се отпусне пред децата или да се оплаче на някого. Била не само опора за децата, но и за бащата, който бил съвсем сломен от грижата за насъщния хляб и изпадал понякога в силно отчаяние. Ванга и на него давала кураж и все му казвала, че ще настъпят по-добри дни.

Като не можел да свърже двата края, бащата често мечтаел да стане иманяр и някой ден да намери много пари. Веднъж Ванга му казала?, че знае къде има закопани пари „антики”, и му описала едно място. То не било много близо до Струмица, имало едно изоставено село, а до него река и горичка. Между реката и горичката стояла голяма скала и парите били заровени под нея. Бащата се смаял от казаното от Ванга и после с голямо недоверие се засмял, но като се замислил, се сетил, че такова място наистина съществува. Селото било Раянци, изоставено, защото едно време там върлувала чума и хората се изселили по другите села, а рекичката - Раянската. Наистина имало и горичка и скала. Попитал Ванга откъде знае за тези неща, а тя му казала, че ги била сънувала. Един ден бащата предложил да отидат до село Раянци и да видят дали казаното от Ванга е истина. Разбира се, отишли дотам пеша. Но Любка си спомня, че Ванга се движела много уверено в раянската местност, като да е ходила там много пъти, и всичко било така, както тя го описала на баща си. Той казал, че ще дойде някой ден да копае под скалата, но после паднал, счупил си ръката и така се разминал с богатството. По-късно в тази местност построили язовир и дори да е имало закопани пари, те останали завинаги под водата.

Наскоро след тази случка от стадото, което пасял Панде, се загубила една овца. Бащата се прибрал вкъщи много ядосан, защото, като нямал пари да заплати на чорбаджията за изчезналото животно, предполагал, че той ще го изгони и ще остане без работа, а Ванга му казала: „Не се ядосвай, овцата ти е у Атанас от село Моноснитово.” Бащата бил просто смаян, защото не познавал такъв човек, а пък още по-малко би могла да го познава Ванга, която не излизала по-далече от двора на къщурката, а и. нямала никакви познати от това село. Изненадан до крайна степен и доста разтревожен, той попитал откъде знае къде е овцата, а тя му казала, че била сънувала. Все казвала, че сънува разни неща, които после обаче се сбъдвали. Вероятно това са първите нейни наченки на ясновидство. Бащата отишъл в посоченото от Ванга село и наистина намерил овцата в стадото на посочения от нея човек.

Преди всяка Нова година общината изготвяла списъци на бедните граждани в Струмица и им отпускали малки парични помощи в размер на около 10 лв. По цяла седмица преди празника Ванга и Любка чакали пред общината, за да получат тези пари. С голямо съжаление чиновниците минавали край двете сестри, защото Ванга стояла часове наред боса на ледения цимент в коридора и краката й почервенявали от студ. Любка била обута с налъми на бос крак. Като ги гледали така боси и премръзнали, една тяхна леля им казвала: „Като няма с какво да се обуете, стойте си у дома на топло!”

Но и вкъщи рядко бивало топло. Когато било възможно, двете сестри ходели на края на града в областта Чам чифлик и там събирали шишарки. Но „горивото” им свършвало бързо и повечето време стояли в стаичката на студено, а там, понеже къщата била направена от тръстиков плет, духало отвсякъде и в средата на стаята се срещали всички ветрове. Въпреки това Ванга била здрава и не боледувала. Но през 1939 година се разболяла от плеврит. Около 8 месеца била между живота и смъртта. Толкова много била отслабнала, че когато времето било слънчево, Любка я слагала в едно корито и я изнасяли навън, носейки я като дете. Когато положението й станало съвсем критично, повикали една лекарка от близката маларична станция. Тя, като влязла, се огледала гнусливо и накарала Любка да вдигне завивките на болната. От дългото залежаване цялото тяло на Ванга било в рани й кожата и просто се разкапвала. Лекарката изпратила прислужника от станцията да донесе пудра и дезинфекционен разтвор, излязла от къщата и казала на Любка в двора, че сестра й е много зле и скоро ще умре.

Тази новина бързо се разчула в махалата и съседите повикали свещеник да даде на умиращата последно причастие, а на другия ден, когато работниците от тютюневия монопол получавали мизерните си заплати, един от тях застанал на входа с шапка и обявил, че събират пари за погребението на една бедна девойка.

Два дни след това Любка отишла за вода до чешмата, която била доста далече от дома им, и на връщане, като наближила двора и понечила да отвори портичката, погледнала и изпуснала стомната от изненада. Ванга, която всички чакали да умре всеки момент, била станала от леглото, излязла на двора и припряно метяла. По нищо не личало, че е била на „смъртно легло”. Била само по-бледа от обикновено, но движенията на ръката й били силни и уверени като на здрав и силен човек. Като чула Любкиния глас, й казала: „Хайде, бързо започвай! Трябва да изметем навсякъде, защото скоро тук ще започнат да идват много хора.”

1939 година преминала над знака на нови изборни метежи. Тогавашното правителство провеждало политика за сближаване с хитлеристка Германия и това предизвикало на много места протестни демонстрации и стачки. Из хората тръгнали най-различни приказки и слухове. Започнали и масови арести.

Арестуван бил и Вангиният баща, защото пред хора бил говорил, че тази политика на правителството е гибелна за народа. Отново бил бит и изтезаван. Тогава той бил на 53 години, но когато се върнал вкъщи, приличал вече на старец и бил просто смазан от побоищата. Налагали кървящите му рани с лук и прясно одрани кожи, мазали го с разни мехлеми и още ненапълно оздравял, Панде се вдигнал и отново тръгнал по селата.

През лятото, когато бил в Струмица, бащата паднал и си счупил ръката, а на кожата му цъфнала голяма рана. Тази рана забрала. От инфекцията постепенно се инфектирали и безбройните стари рани от многото побоища по конаци и участъци. Лека-полека инфекцията обхванала цялото му тяло и бащата получил тежка гангрена. През цялото лято за него се грижели Ванга и Любка, по едно време като че ли имал малко подобрение и всички мислели, че Панде може и да оздравее, но Любка чувала как всяка вечер Ванга плачела горчиво, откъдето съдела, че тя предварително оплаква горчивата му участ, защото е знаела, че баща им скоро ще умре и ще останат „кръгли сираци”, без никаква закрила на този свят. През месец септември състоянието на бащата силно се влошило и от селата се прибрали и двамата им братя, за да го гледат на смени. Сега, след толкова дълго време, най-после всички се събрали заедно, но отново ги притиснал гладът. Всяка сутрин двамата братя излизали по чаршията да търсят някаква работа. Васил чакал пред общината да го наеме някой за хамалин, а Томе по цял ден миел в една касапница шкембе, та вечер да му дадат да занесе малко вкъщи. Но много често и двамата не носели нищо.

Един ден, когато вече нямали нито троха хляб, бащата се сетил за един свой приятел и изпратил Томе и Любка да му поискат малко пари на заем. „Така пари не се дават - им казал „приятелят” Христо Туджаров, който бил станал доста заможен, - ще отидете утре на моите ниви и ще съберете останалия по корените памук. После ще ви дам пари.” Още рано на другата сутрин Пандевите деца отивали на полето и през целия ден събирали памука. Било през месец октомври и било много студено. Духал силен вятър, който като че ли искал да ги издуха от полето, по което не се мяркала жива душа. Ръцете им посинели и се напукали от студа. Когато вечерта отишли при чорбаджията и му дали пълното чувалче, той хвърлил в краката на Томе два лева, казал, че Любка е малка и на нея не й се полагат пари, и затръшнал вратата, защото навън започнал да прехвърча сняг.

На връщане към дома и двете деца плачели от болка и обида и сълзите им капели върху парчето реване, което били купили с парите за болния си баща. В началото на месец ноември бащата усетил, че си отива, затова събрал децата около себе си и им казал: „Деца, аз ще умра, ще останете сами. Бъдете честни и работливи и слушайте Ванга. Тя сега ще ви е всичко!”

На 8 ноември 1940 година бащата починал на 54-годишна възраст. Тялото на покойника, измито и преоблечено, лежало на рогозката на земята, но нито поп дошъл да го опее, нито пък децата му знаели как ще го погребат, защото нямали пари. Целия ден и цялата нощ прекарали сами с мъртвеца. На другия ден съседът им, клисар в католическата църква разказал на свещеника за трагедията на сираците и той веднага се разпоредил Пан-де да бъде погребан безплатно в католическите гробища.

На връщане оттам, като гледал колко одрипавели и отчаяни са напълно осиротелите деца, свещеникът им дал от църковните пари да си купят хляб. Занизали се тежки дни на безизходица и само Вангиното безкрайно търпение, нейният стоицизъм и силен характер помагали на другите деца да не изпаднат в пълно отчаяние. Въпреки че на нея й било най-тежко, тя давала пример и на другите деца как да бъдат твърди, да не отстъпват пред никакви трудности и да се надяват, че и за тях ще дойдат по-добри дни.

Един ден в двора й дошли и войници от 14-и интендантски полк. Между тях бил и един мургав 23-годишен младеж на име Димитър Гущеров от село Крънджилица, Петричко, който много искал насаме да се посъветва нещо с Ванга, защото имал голяма тревога на сърцето си и бил много объркан. Злосторници убили брат му край село Склаве, когато обикалял този район, защото той бил търговец на свине. Останали три деца сираци и болна от туберкулоза жена. Изведнъж Ванга излязла на прага и го повикала по име, а после му казала: „Знам за какво си дошъл. Искаш да ти кажа кои са убийците на брат ти, може и да ти кажа след време, но ти трябва да ми обещаеш, че няма да отмъщаваш, защото не е нужно. Ще бъдеш жив и ще си свидетел на техния край.” Тогава в Струмица през 1942 година Димитър Гущеров бил толкова смаян от казаното от Ванга, че не разбрал как излязъл от нейния дом. Не можел да си обясни откъде тя знае името му и откъде пък знае какво таи в сърцето си и каква е неговата болка. После още няколко пъти идвал при Ванга и двамата продължително разговаряли в малката стаичка.

На 20 април Ванга казала на сестра си, че този младеж я иска за жена и скоро и двете ще отидат да живеят в Петрич. По това време братята им ги нямало. Васил бил войник в Дупница, а Томе бил отведен принудително на работа в Германия. На 22 април писана каручка спряла пред Вангиния дом и от нея слязъл бъдещият съпруг на Ванга, пременен и развълнуван. Напълнил бил каручката с миризливо горско сено, а отгоре били преметнати шарени черги, за да могат сестрите да пътуват по-удобно. Новината бързо се разчула в махалата, отвсякъде започнали да се стичат съседи, близки и познати и да се прощават с Ванга. Някои й казвали, че греши, като напуска родния си край. Ванга не ги слушала, защото се разделяла само с тъжни спомени, мизерия и тежък сиромашки живот.

Чеизът на булката бил символичен - Ванга преметнала на ръката си червен вълнен шал, изплетен от нея, взела една бакърена тенджерка и едно бакърено гюмче като спомен от бащиния си дом и това бил целият им багаж. На вратата увиснал ръждив катинар и никой не знаел дали някога някой ще го отключи.

Тръгнали с каручката по неравния път за Петрич и тримата, вече бъдещи роднини, мълчали потиснати от раздялата със Струмица. Пристигнали в Петрич в същия ден надвечер на ул. „Опълченска” 10. Слезли пред схлупена къщурка, която явно по-рано не е служила за жилище, а е била склад. Надвесените й стрехи като че ли всеки момент щели да паднат върху новодошлите. Отпред имало голям и разхвърлян двор. От прозорците на съседните къщи ги следели любопитни хорски очи, защото славата на Ванга като ясновидка отдавна била обиколила града и хората я оглеждали от глава до пети. Чудели се само как тази сляпа жена може да бъде стопанка и домакиня, тези коментари се правели даже и на глас. Ванга не им обръщала внимание.

Влезли в тъмно, дълго и мръсно коридорче. От двете му страни имало по една малка стая и едната от тях по-късно станала спалня на младото семейство, а в другата Ванга приемала многобройните си посетители. „Имаше отзад и една друга, пристроена стая - си спомня Любка, - която служеше за кухня, спалня и стая за всичко, в нея имаше легло, направено от груби дъски, които бяха сложени върху четири газени тенекии. Нямаше дюшек, а за възглавници служеха вълнени торби, напълнени с царевична шума.” На това легло спяла баба Магдалена, майката на бъдещия съпруг Митко, около 70-годишна, с трите деца на убития си син и с две други деца от другите й синове. Навсякъде било мръсно и много мизерно.

С две думи, Ванга изоставила един мизерен, изпълнен с нескончаеми лишения живот, за да го замени с друг - не по-малко мизерен и не по-малко труден.
На 10 май 1942 година Ванга се венчала с Димитър и влязла в ролята си на стопанка. Никак не й било лесно на младата булка. Баба Магдалена с присъщата откровеност на простите хора не одобрила бъдещата си снаха още в първия момент и като ги посрещнала, казала на сина си: „Ех, сине, това ли ти е бил късметът?” Тя вероятно се е надявала синът й да доведе някое здраво селско момиче, което да върти къщата и да се грижи за тежкото обременено семейство, защото освен петте деца от братята на Митко в един ъгъл на къщата лежала и се топяла от туберкулоза снахата на убития син, а самата баба Магдалена била вече стара и не можела да прави почти нищо. Ванга преглътнала обидата и много скоро показала на какво е способна. Със силния си характер тя не се плашела от приказки, от мизерия или каквито и да е трудности, защото имала богат опит в това отношение, кажи-речи, от рождение.

Денонощно с Любка прали, мили, лъскали, преправяли и боядисвали и в скоро време къщата грейнала от чистота. В онези военни години било много трудно да придадеш уют, още повече с оскъдни средства, но Ванга с присъщата й изобретателност правела буквално от нищо нещо. От просто платно направили пердета, а Любка красиво ги избродирала, от боядисан канап оплели и покривки за леглата и навсякъде станало красиво, типично във Вангин стил, която иска всяко нещо „да е красиво и прегледно”. Ванга забранила на селяните от околните села да се събират в техния двор и да търгуват там. Изчистила и подредили и двора, навсякъде си проличало, че пипа здрава ръка на много уредна стопанка.

Тогава, в края на войната, в Струмишкия край се сформирала партизанска бригада и много младежи се записали в нея, за да се бият с части от отстъпващата германска армия. Тайно от Ванга Любка и Васил се споразумели да заминат заедно. Тогава Васил бил на 22 години. Ванга била много тъжна за взетото от брат й решение и със сълзи на очи го молела да не отива. Казвала му: „Не отивай, ще те убият на 23 години!” Но брат й казал, че не й вярва, и още същия ден отишли с Любка в Струмица, намерили там Томе и още на следващия ден и тримата станали партизани.

На 8 октомври 1944 година Васил, който бил командир на сапьорска група, получил задача да взриви моста при село Фурка, защото оттам се оттегляли части от отстъпващата германска армия. Васил изпълнил прецизно задачата и взривил моста, но не забелязал, че когато извадил от джоба на ризата си кибрит да запали фитилите на експлозива, му паднала и личната карта. След това веднага се укрил при един приятел от селото и възнамерявал през нощта да се върне в отряда. Дошлите след взрива германски войници претърсили около развалините на моста и намерили личната карта. Турчин дървар, който бил заловен недалеч от моста, издал, че видял младежа от снимката да се върти наоколо. Веднага арестували всички хора от селото и ги затворили в черквата. Преди още да усети какво става, бил арестуван и Васил заедно с всички хора. Германците издали заповед, че ако до един час не кажат къде е подпалвачът, ще подпалят черквата заедно с хората вътре. Хората видели, че Васил е сред тях, познавали го и знаели, че той е подпалил моста, но си мълчали. Разбрал безизходността на положението, той излязъл от тълпата и казал: „Аз бях!” Познали го от снимката, веднага го извели на черковния двор, избутали и хората навън и пред очите им зверски го инквизирали. Слагали му нагорещени железа в ушите, гаврили се и накрая, когато бил вече полумъртъв, го застреляли. Оставили обезобразения труп на земята за назидание.

Васил загинал на 8 октомври, деня, в който навършвал 23 години...
След като през 1947 година Вангиният мъж построил новата къща, той тежко се разболял. Още от времето, когато се върнал от Гърция, не бил добре, но след строежа на къщата вероятно се преуморил много и се чувствал съвсем отпаднал. Получил и силни стомашни болки и приятел го посъветвал да пие по малко ракия, за да му мине. Пиел уж по малко, но постепенно се пристрастил и много се променил. Затворил се в себе си, денонощно стоял сам в една стая, почти с никого не разговарял и само пиел. Вероятно и той имал някаква своя човешка драма, но с никого не я споделил. И лекари, и самата Ванга непрекъснато го съветвали да не живее по този начин, защото отива към гибел, но той никого не слушал. Ванга ходела из къщата като сянка, топяла се от мъка и тревога и по цели нощи плачела. После тя споделила със сестра си, че е знаела, че за мъжа й няма никакво спасение. Таяла този страшен факт само за себе си, мълчала и се молела да стане чудо.

А хората се трупали денонощно пред вратата й и тя ги изслушвала, съветвала и лекувала всеки ден и никой не подозирал каква трагедия се разиграва в собствения й дом.

Митко „се лекувал” по този начин в продължение на 12 години, докато паднал на легло. Ванга била съвсем отчаяна. Взели го в болницата, защото развил цироза на черния дроб и започнал да се пълни с вода. Ванга пожелала да бъде с него и близо седмица седяла на един стол в болничната стая до леглото на съпруга си. Когато един ден лекуващият лекар казал на сестра й, че иска да съобщи нещо на Ванга, тя казала, че няма нужда, защото знае, че настъпва краят, и пожелала да си отидат вкъщи. Докарали и болния и той като че ли се поотпуснал и заспал. На пода, до краката на мъжа си, заспала и Ванга. През всичките шест месеца на тежкото му боледуване тя била неотлъчно до него, като че ли искала да му предаде от своята сила и твърдост, а може това да е било и едно бавно, непрекъснато сбогуване с любимия човек, с когото Ванга живяла 20 години.

Любка: „Когато Митко беше вече в агония, Ванга коленичи до леглото му и от слепите й очи непрестанно се лееха сълзи. Нещо шепнеше. Дали не молеше да бъде пощаден животът му, или се прощаваше с него, не знам. Митко издъхна на 1 април 1962 г. Почина на 42-годишна възраст. Направихме каквото беше нужно за мъртвеца, започнаха да идват и хора, а тя все спеше. Спа до момента на погребението. После ми каза: „Аз го придружих до мястото, където му беше определено.”

На другата сутрин излязох пред струпаните на вратата й хора, които не подозираха какво се е случило, и им казах да се разотидат, защото Ванга вчера е погребала мъжа си и не е в състояние да приеме никого. Тя ме чу и извика: „Не, не ги връщай, ще ги приема всички. Те имат нужда от мен!” Ванга наистина не можеше да се справя с тълпите хора, които я обграждаха от всички страни денонощно, и потърси помощ и закрила от държавата. Тези, които я изслушаха, оцениха нейната дарба. На 3 октомври 1967 година Ванга премина, както се казва, „на държавна работа”. Назначиха хора, които да въдворяват ред пред вратата й и да се грижат за почивката и спокойствието й. Създаде се специална служба към общинския съвет, която да записва по дати всички желаещи. С две думи, най-после Ванга бе официално призната

Снимки на Ванга

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Оставете вашите коментари като Ви моля за спазване на всички етични правила на изразяване.

Благодаря предварително и ви пожелавам незабравими минути в блога. Нека направим ежедневието си настина приятно, а усмивката да не ни е чужда. Моля пишете на кирилица. Коментари на латиница не се публикуват!

Популярни публикации

Възникна грешка в тази притурка